Автор: Анонимен

Моята майка имаше само едно око. Мразех я, беше истински товар за мен. Тя имаше малък магазин на пазара. Събираше семена и продаваше какво ли не, за да събере парите, от които се нуждаехме. Това ме караше да се чувствам ужасно.

Веднъж в училище имахме ден на родителя. Майка ми дойде и аз бях много притеснен. Как можа да ми причини това? Хвърлих й поглед, изпълнен с омраза, и избягах.

На следващия ден в училище всички ми повтаряха „О, твоята майка е едноока?!?". Подиграваха ми се. Мечтаех си майка ми да изчезне от този свят. Един ден й казах:

— Мамо, защо имаш само едно око? Ако заради теб всички ще ми се смеят, защо просто не умреш!?!

Тя не ми отговори. Почувствах се зле, но едновременно с това и облекчен, защото бях излял чувствата си... Тя не ме наказа и може би затова не разбрах, че съм я наранил...

Същата нощ се събудих и отидох в кухнята да си налея вода. Там седеше майка ми и тихичко плачеше, сякаш за да не ме събуди.

Погледнах я и се върнах обратно в леглото. В ъгълчето на сърцето ми нещо ме бодеше заради думите, които й бях казал. Но въпреки това ми беше противно да гледам как сълзите се стичаха от единственото й око. През онази нощ си казах, че когато порасна, ще стана богат: толкова мразех еднооката си майка и нашата отчайваща бедност.

Изоставих я, когато получих възможност да уча в чужбина. Положих много усилия и завърших университета с отличие. После се ожених, купих си къща. Родиха ми се деца... Живеех щастливо и бях преуспял. Харесваше ми, че нищо в моя живот не ми напомняше за еднооката ми майка. Задоволството ми растеше непрестанно.

Един ден майка ми дойде да ме види, едноока както винаги. Сякаш небето се срути върху ми. Дъщеричката ми избяга, уплашена от еднооката си баба.

— Коя си ти? — изкрещях. — Не те познавам! Как си позволяваш да идваш в къщата ми и да плашиш дъщеря ми! МАХАЙ СЕ! ВЕДНАГА!

— О, съжалявам, сигурно съм сбъркала адреса -тихичко отговори майка ми и изчезна.

Слава Богу, не ме разпозна. Отдъхнах си. Казах си, че ще изтрия тази случка от паметта си... завинаги. Заля ме вълна на облекчение. Един ден вкъщи пристигна покана за юбилейна среща на класа ни. Излъгах жена си, че отивам в командировка и заминах за родния си град. Преди срещата минах покрай старата барака, която наричах свой дом... от чисто любопитство.

Съседите ми казаха, че е майка ми е умряла. Не пророних и сълза. Дадоха ми писмо, което тя била оставила за мен.

„Любими синко, в дългия си живот не посмях повече да дойда в дома ти и да плаша децата ти. Но дали ще е прекалено нахално да те помоля ти да дойдеш веднъж да ме видиш? Много ми липсваш и се зарадвах, когато разбрах, че ще идваш за срещата на класа. Реших обаче да не ходя там, за да не те притеснявам... Много съжалявам, че съм едноока и че те карам да се срамуваш от мен. Когато беше малък, ти загуби едното си око при инцидент. Като майка не можех да понеса мисълта, че ще израснеш пред очите ми с този недъг... затова ти дадох моето око... Бях толкова горда с теб, ти разкриваше пред мен един съвсем нов свят. Никога не ме ядосваше, каквото и да направиш. Няколко пъти, когато ми беше сърдит, си казвах: „Прави го, защото ме обича..."

Моето момче... момчето ми... Не искам да плачеш за мен, когато умра. Обичам те, момчето ми, толкова много те обичам."

Коментар

Автор: Анонимен

Колко тъжно...

Напиши коментар

 Анонимен


Въведете текста в полето до изображението.
Ако не сте регистриран потребител, Вашата публикация ще бъде публикувана на сайта след одобрение от администратор!